Върху тезата “Пред пепелището на нестаналото българско общество”, част I

Иван Даракчиев

Преди няколко години на хоризонта ограничен от официалните български медии се появи нова звезда. Приятната изненада бе, че младият научен работник в сферата на социологията личеше да се развива добре в посока на критичния анализ на съвременната социо-политическа система и да се ориентира към безстрашно посочване на кривините й, а най-вече, че получава трибуна, за разлика от всички повече или по-малко “политически некоректни” наблюдатели и анализатори, които отдавна са маргинализирани и оттеснени от полето на масовите медии. Наистина, той представяше констатациите си като резултат предимно на недъзите на системата в България, вследствие на което не остави шанс на идеята българската катастрофа да е системен, а не локален (или поне регионален) провал на “демокрацията”, нито пък се сети да излезе от рамките наложени му от манипулативната пропаганда погълната очевидно по време на обучението му, като помисли за някакво радикално лечение на тежко болния пациент, което да предложи.

И все пак, това бе свежа струя. В този дух коментирахме и ние, отбелязвайки новото явление, (тогава) доцент Иво Христов, като забележките ни се свеждаха до това, че недостатъците са следствие на ограничена извадка и относително слабо познаване на написаното в алтернативното пространство. Липсата на необходимия и достатъчен минимум житейски опит е вероятното обяснение на горното1. След време се появи есето “Пред пепелището на нестаналото българско общество” /1/. На пръв поглед това бе продължение на вече публикуваните пледоарии в критичен стил и привидно задълбочаване на анализа. Само дето задълбочаването бе преднамерено целенасочено, което се вижда още от заглавието, фокусиращо читателя върху “нестаналото българско общество” – разбирай “гражданско”, както е по Сорос и компания. И – удивително на пръв поглед, но напълно закономерно предвид цялостната характеристика, изповядваната идеология и конкретната концепция на ментора; осъзнат, или не – авторът извежда всички злини от Москва, the usual suspect; but of course!2 Нашият коментар бе игнориран, както и трябваше да се очаква, така че възможност за смислен диалог и в този случай не би

След още време се пръкна и книга със същото заглавие. Четенето на книгата ще си спестя, но не мога да отмина без реакция тезата, която отново прозира още в заглавието, и на която развиването бе заченато още от публикацията на въпросното есе – всички мои коментари без изключение са оставени без ответ, което означава, че най-вероятно не са и погледнати от автора, както подобава на напълно безинтересни нему писания. Тезата на Иво Христов “Пред пепелището на нестаналото българско (‘гражданско’ – добавка моя, ИД) общество” съдържа квалификатора “нестанало”, който веднага идентифицира автора като привърженик на Соросоидната линия – демек, ако беше “станало” (така както го изискват правилата на неолибералния бълвоч претендиращ да е единствено правилната (!) рецепта за създаването на жизнената среда на спесимена наричан “велика/модерна европейска демократична държава”), щяхме да сме цъфнали и вързали, ама не би (и сега безбройни томове ще трябва да напишем, за да обясним какво се получи поради прословутото наше твърдоглавие…). За да анализираме достоверността на горните ми твърдения, е необходимо първо да очертаем сферата на обществената нагласа и нейното изменение през разглеждания период. Обществената нагласа в духовната сфера е просто съвкупността от фантазиите на членовете на даденото общество.3 Представата4 за света на всеки от нас пък определя насоката на нашите очаквания за бъдещето – вектора на смесицата от надежди и мечти, която ни крепи във времето.

Така дефинираната по-горе обществена нагласа (в духовната сфера) се характеризира според нас с критично важния параметър нереалистични очаквания. Палитрата на нереалистичните очаквания на българите5 претърпя (постепенно, без внезапно прекъсване) две издания: Първо, веднага след обявяването на курса към плуралистично управление в условията на пазарна икономика почти всички българи си въобразиха, че сега вече тяхното трудолюбие, знания, умения, упоритост, интелигентност, изобретателност, сръчност, предприемчивост и всякакви други способности… неминуемо ще бъдат възнаградени със справедливо обогатяване. Е, чак милионери може и да не станат (както немалко хора си мечтаеха, даже и на глас), но със сигурност ще живеят много по-охолно отколкото когато работеха за все по-недолюбваната “държава на комунистите”. (Забележете, че a priori се приемаше,
дето: (1) новият строй е по-справедлив от отиващия си социализъм, класифициран като “репресивен”, и (2) традиционните морални добродетели ще си останат в сила и при новите условия!).

Второ, след петнайсетина години на смесица от организиран бандитизъм, пладнешко разбойничество и разграбване на дребно, Американската мечта” беше повела около 2.5 милиона българи на гурбет, който за много хора се превърна в бягство завинаги от род и Родина. Непотърсилите изгнание пък се оставиха да ги убедят, че изходът е влизане в “клуба на богатите” – и поне няма да има умиращи от глад пенсионери, нито редовни дежурства около боклукчийските казани. За бандитите това бе желаната формула да легитимират награбеното дотогава и така да се превърнат в “успели граждани” – изключително удобна за Запада схема, понеже:

  1. така се създаде необходимия резервоар от лесни за контролиране марионетки, на които знаеха всичките кирливи ризи, така че манипулирането на управляващите новата им васална държавица бе гарантирано във времето, и
  2. голяма част от награбеното (особено от страна на всички пост-съветски олигарси) биде инвестирано при тях: къщи-замъци, луксозни яхти, футболни отбори…6 Така едва сега, още петнадесетина години по-късно, някои започнаха да осъзнават илюзорността на вярванията си – според нас този цикъл е завършен и засиленото напоследък брожение е индикация за силен стремеж към коренна, истинска промяна, на което ще се върнем по-късно.

Равносметката от тоталната пропагандна война, насочена срещу всички граждани на някогашния Съветски блок, а не както някои в отделните държави си мислят, днес е печална /2/. За съжаление, илюзорността на очакванията им за някои започна да прозира едва след десетилетия на непрекъснати разочарования! Пропагандната война не можеше да не бъде спечелена от “Запада”, поне на първо време7, поради три основни причини: 1) благодатната среда на уморени от чакане на обещания “комунизъм” маси, 2) умелата про-ЕвроАтлантическа агитация на облизващите се колаборационисти – бъдещата нова Номенклатура (лесно корумпируемите недообразовани прагматици, посредствените нагаждачи и откровените бандити) и 3) изкупуването съвестта на качествените медийни работници. Така реторика прилагаща инак изпразнена от съдържание фразеология8 се наложи като ежедневно духовно цунами, набиващо крещящи неистини в главите на манипулируемия масов читател, зрител и слушател. Манипулацията на съзнанието на изживяващите халюцинацията за достижим скорошен просперитет бе базирана главно, ако не и единствено, на съпоставката какво един обикновен човек може да си купи с една заплата при “капитализма и свободния пазар” и какво – при “социализма и комунизма”.9 Това е проява на примитивизъм10, която не ми даваше мира доста години, но едва наскоро успях да напиша материал, в който нагледно и убедително да дефинирам и най-вече да илюстрирам причините за горната разлика, както и предимствата и недостатъците, които те обуславят за съответната система /3/ – написаните преди това материали /4,5/ вероятно бяха суховати и неразбираеми, а и им липсваха привличащи и задържащи вниманието визуални ефекти.

Друга линия на примамливо мислене, с която пък бяха спечелени предимно специалистите, и която също трябва да се прибави към акумулиращия негативи за нацията висококачествен пропаганден асортимент, бе “изравнявайки хората, социализмът подтиска индивидуалните способности и така способните личности не могат да постигнат пълното си развитие и максималния успех, на който са способни”. Тук случаят е комплициран и най-кратко може да се обясни така: В това вярвахме почти всички свободомислещи (или вземащи се за такива) по времето на “комунизма”. Докъм края на 1970те години това би могло да се приеме за валидно твърдение, но към началото на 1990те за САЩ то вече не важеше, а към началото на новото хилядолетие така стана и в Европа. Тук трябва да направя следните пояснения:

1) Критерият за валидност на твърдението приемам да бъде поне 80% от популацията да попада в съответната категория (“успели”, в случая); и 2) Критерият за успех докъм 1970те беше един и същ за всички разглеждани “географски области” – успешна кариера в специалността си, което рефлектира в уважавана позиция в съответното общество.

Към началото на 1990те в САЩ вече критерий беше единствено и само притежаваното/натрупаното от индивида богатство, тоест материалните му активи (за духовни ценности почти никой вече не се сещаше, освен тук-таме на думи, предимно по погребения). Същото се случи в Западна Европа към началото на новия век. Процесът на осъзнаване на тези днешни реалности отне доста време на гурбетчиите от всички бивши соц-страни, огромната част от които днес са навън просто защото ликвидираната икономика на “комунизма” не предлага работни места, а навън ако не “успели” (ще рече “забогатели”, спрямо местните), те поне не са безработни – и, да, спрямо останалите в България все пак са “забогатели”, понеже имат повече джобни пари от тях (което почти никой не знае дето е следствие на други фактори и условия независещи от техните индивидуални способности – а, освен другото, е и нож с две остриета, нещо, което неминуемо ще усетят едва когато стигнат до пенсия, виж в /3/). Други компоненти на манипулативната пропаганда, както и примери, ще разгледаме в изложението по-долу.

Отличителни белези на неприетото от българите – и любимо на неолибералите – общество на Соросоидите (портретирано /виртуално/ като процъфтяващо /и аха да върже плод/ в проспериращия свят на ЕвроАтлантическия Запад):

Мантрата, която биде развявана, възвеличавана и предъвквана до безкрайност навсякъде из пост- съветския ареал в първите години след падането на Берлинската стена представяше обществото в “Западната демокрация” като опиращо се едва ли не на стълб/гръбнак, състоящ се от множество граждански (неправителствени) организации, реагиращи на всичко, което става в света, и подаващи сигнали на управляващите. Това бе своего рода стопроцентен антипод на мантрата формулираща “комунистическото” общество, в което според пропагандаторите на Атлантоцентризма де факто няма свободен обществен живот, поради диктата на управляващата комунистическа върхушка налагаща съветския модел…

Генезисът на формулата “гражданско общество”-”европейски ценности”-”либерална демокрация” беше някъде в началото на 1990те, като отделните компоненти се бяха зародили и преди това, в различен контекст (но винаги като противостояние на презумптивните “комунистически” еквиваленти, предимно в дерогативен вариант), а при всеки удобен случай “европейски” се представяше като взаимозаменяем с термините “атлантически” или “евроатлантически”. На основание на видимия икономически просперитет и привидното превъзходство на благосъстоянието на работещите11, включително тези в най-долната социална стълбица, над събратята им в “комунистическия лагер”, постепенно се наложи в универсален мащаб тезата, че съвременната демокрация с пазарна икономика е по-прогресивното социално- политическо устройство и следователно това трябва да е целта не само на всички развиващи се страни, но и на тези от Съветския блок. По алюзия с горното, възприе се разбирането, че “демокрацията” е по-справедливото и по-прогресивно устройство, а “комунизмът” – репресивно и ретроградно такова (естествено е, че ако приемем за вярно второто, то първото става вярно автоматично). Удивителното е, че още към края на 1970те преобладаващата част от интелигенцията (и със сигурност целият сегмент на младото поколение, “бейбибумърите”) вярваше това, въпреки че относно социалното неравенство и степента на репресивност бяхме наясно както с реалностите, така и със степента на достоверност на пропагандата от двете страни във войната за мозъци.12

За да се разбере същността на проблема, трябва да се разгледа еволюцията на системата от морални добродетели13, тъй като точно последиците от тази еволюция са в центъра на световните катаклизми от последните няколко десетилетия, а и няма изгледи в скоро време да видим драматично подобрение. Не напразно неколкократно вече писахме, че твърдението на Самюел Хънтингтън не е точно – налице в последните десетилетия е не сблъсък на цивилизации, а конфронтация на ценностни системи: aмериканската, преклоняваща се пред една-единствена ценност, парите, срещу всички останали традиционни системи, които повече или по-малко са се консервирали (и следователно са имунизирани срещу диктата на алчността).

Наченките на падението

Ние всички бяхме наясно още от студентската скамейка, че парите са “вся и всьо” на Запад и особено в Америка. При пристигането ми в Белгия14 колеги и приятели15 неизменно засягаха темата, за да ме предизвестят навреме, така че да не получа шок при предстоящи пътувания отвъд океана. Шок не получих, но все пак един ден, 10-12 посещения (с по 1-2 седмици престой) след първото, се случи събитие, което ми показа дълбоката пропаст, която си бяха изкопали моите задокеански приятели. В един почивен ден16, при посещение на музея Метрополитън, където в няколко зали гостуваше изложба на Велàскес, докато стоях в тълпата някъде на предните редове и зяпах едно от платната, отнякъде се промушиха и застанаха до мен три хлапета на възраст 10-12 години. Разговорът им бе наистина потресаващ:

– Пичове, вие мислили ли сте каква професионална кариера искате да следвате? – попита водещият: най-
дребен, застанал в средата между двамата, и очевидно най-напористият.

– Не, а ти да не би вече да си решил? – обади се единият лейтенант

– Естествено! Аз съм си избрал да преследвам кариера в една от трите най-печеливши професии: доктор, адвокат или национален спортсмен. – отсече водачът и тук свърши окултуряването им – дребосъците се шмугнаха набързо между хората и веднага изчезнаха в тълпата… .

В този момент осъзнах степента на развитие, която бе достигнала “Американската трагедия,” която някои познавахме още от книгите на Т. Драйзър и много други17 – това наистина много наподобяваше гангрена или проказа (сравнение със скоротечния рак не върви, понеже той нито е заразен, нито пък оставя жертвата да поживее достатъчно дълго време, преди да я консумира). Ако в едно общество още децата в ранна ученическа възраст масово са заразени от бацила на парите, то няма никаква перспектива за духовен прогрес и е обречено, освен ако си внася постоянен поток от духовно богати емигранти желаещи да се интегрират и приемат местната култура – което бе modus operandi на САЩ в периода 1945-1995 г.

Интересни индикации за отношението на възрастни американци към проблема дават следните примери: Трябва да е било някъде 1994 +/- 1 година. Провеждаме среща на ръководството в Антверпен, като фирмата е американска, в смесено предприятие с японската Fuji Film и швейцарската Ciba-Geigy. В почивката пием кафе навън на свеж въздух двамата с главния директор, Стийв Уоршоу, който ми споделя с неприкрито разочарование

“Иван, ние тук с теб бачкаме поне по 12 часа на ден, всеки ден, за по няколко стотин хиляди на година, а новоизлюпени копелдаци с MBA от Харвард правят по 2-3 милиона бонус на калпак при всяка сделка – е, това справедливо ли е, кажи ми?”…

Той, който също бе Харвардски възпитаник, бе парашутиран от корпоративното управление на директорската седалка, и наистина работеше къртовски, за да се наложи не просто защото идва отгоре, а да бъде приет по достойнство от менажерската група на тези, които командвахме пулса на фирмата. И сега му беше криво да види индикация за ненормално развитие на финансовия сектор – изобилие на сливане и поглъщане на фирми, добре, но неоправдани компенсации и бонуси не можеше да бъде нормална практика и такава манифестация на първична алчност предвещаваше големи сътресения; според мен обикновена човешка завист в това му изказване имаше в нищожна степен. А сътресенията не закъсняха…

Някъде по същото време се случи друг екстремен казус: Майк Айснър, шеф на “Дисни”, получи годишна компенсация от над 320 милиона долара. Да, милиона, няма грешка. Верно, преобладаващата част бе в акции и опции (инак трябваше да плати много данък…), но това бе огромна сума (още повече тогава, преди около 25 години вече) и представляваше абсолютен рекорд. Какво послание е това към обществото, никой не се интересува, в страна, където преобладават емигрантите и егоцентриците18. Никой не се интересува какво послание към подрастващите е развяване на класациите, в които “успех” се приравнява на натрупаното материално богатство – листите на Форбс или Форчън претендират да показват най-успелите за изтеклата година… Какво чудно тогава, че състезания като “стани богат”, “стани милионер”, “стани звезда” и подобни са единственото място, където подрастващите съсредоточват всичкото си внимание – докато училището получава нещо близко до абсолютната нула; училището и даже университета се превърнаха в места, откъдето просто трябва да се получи някаква диплома…

Заразяването на детската психика с бацила на стремежа към (бързо и лесно) забогатяване започва с влиянието на семейството, после се прибавя това на училището, и накрая се включва цялата обкръжаваща я среда (обществото). Освен казаното дотук за училището, ще дадем само още един пример. Въпрос:

“Как си обяснявате постигнатия неимоверен успех от страна на много от известните американски някога милионери, а днес милиардери, при положение, че те още в младежка възраст отпадат от колежа, в който са учили, захващат се със стопанска дейност19 в гаража на къщата на родителите си, след което стават Бил Гейтс, Стийв Джобс, и т.н.?”

Не ми отговаряйте, въпросът е риторичен, а и аз знам какво е вложила в главите ви пропагандната обработка, на която сте били подложени (защото и върху мен са се упражнявали а и в далечното минало аз също съм се поддавал на влиянието, като съм приемал, макар и с резерви, обяснението, подавано ми сдъвкано отнапред: “В страната на неограничените възможности можеш да постигнеш успех20, ако имаш ум, идеи, и не те мързи да работиш нон-стоп21, а колеж или университет22 не са непременно необходими!”). Така, а сега ще ви дам днешния ми отговор: Това, че тези индивиди успяха да създадат и управляват нови стопански дейности, да дадат принос в развитието на нови индустрии, с нови продукти и нови приложения, без да са завършили колеж, води със сигурност само до едно–eдинствено заключение – че нивото на образованието в САЩ е толкова ниско, че завършването му не се отразява съществено на подготовката на подрастващите за живота там!

Стойността на колежното образование в Америка ми се напомни при работни срещи с директори на големи фирми, които очевидно бяха бивши баскетблисти, над 190 см на ръст – но това бе единственото наистина високо качество у тях, съответстващо на високата им длъжност. Работата е в това, че някъде от към края на 1950те става модно и престижно колежите да имат свой отбор – най-често баскетбол или “американски футбол”. В стремежа си отборите им да са високо в класациите на съответната национална лига (и с това да вдигат престижа на колежа) ръководствата се надпреварват да привличат перспективни млади спортисти, независимо дали имат желание и способности да учат. Можете да си представите нивото на продукцията им, след масовизирането на тенденцията… В същото време пропагандата непрекъснато работеше за възхваляване на платеното образование, докато общодостъпното държавно спонсорирано такова бе подложено на безпощадна критика, а и зле прикрити подигравки; особено умела бе ролята на Холивуд в представяне на картината каквато трябва да я види масовия зрител (а не такава, каквато е).

Култът към парите и (бързото) забогатяване неминуемо води до непоправими изкривявания в психиката и съответно поведението на подрастващите, така че както в емигрантска Америка, така и в американизирана Европа скоро след достигане на пиковия просперитет в края на 1970те – началото на 1980те, започнаха да прозират негативни тенденции в психическата нагласа, отношението към околния свят и всички други компоненти на това, което бихме нарекли национална културна характеристика на индивида.
Най-пагубни за българина са откъсването от земята, отдалечаването от природата, притъпяването на чувството за роден край и роден дом. Когато един човек не милее за родния си край, той вече е престанал да бъде българин – превърнал се е в американец или какъвто и да е чужденец…

В годините на благоденствието (1980-2000) в Америка се считаше нормално, и беше доста масова практика, един специалист, или младши мениджър да смени фирмата, в която работи, само защото на новото място му дават 100-200 долара (десетина процента) месечно повече. На пръв поглед това не е обезпокоително, но когато семейството има дребни деца, тази практика води до непоправимо травматизиране на детската психика: изчезва комфортът на вътрешния свят на детето, наречен “роден дом”; изчезва понятието “роден край”; сменяйки няколко училища, често в противоположния край на страната, подрастващите не успяват да си създадат ученически приятелства и детска дружба, които при уседналите често траят до живот. Точно тези първи форми на общуване определят израстналите в уседналост като търсещи задружност, социалност, духовен обмен и споделяне на мечти – другите порастват като самотни “космополити”, егоисти, фокусирани в единствената си цел, “постигане на Американската мечта”, което след издухването на пудрата отгоре се оказва просто “правене на много пари, много скоро и без значение как”. Показателен е фактът, че много от американските ми приятели даже не знаеха къде живеят братята и сестрите им23… В Европа положението не е още достигнало толкова трагични измерения, но веднъж наложен ли е култът към парàта, тенденцията е неумолима – тоест, която нация не се противопостави на това явление, е обречена.

Библиография:

  1. Иво Христов, Пред пепелището на нестаналото българско общество, http://www.memoriabg.com/2015/05/23/
  2. И. Даракчиев, Илюзията “Национална сигурност на Република България”, “Ави-Тохол”, ISBN 1312-2185, №39, стр. 96, 2017
  3. Ivan Daraktchiev, The basics of Nomenklaturocracy’s thesis: 2) Economics of the decline, https://www.academia.edu/37471751/
  4. Ivan Daraktchiev, The basic economic considerations underpinning the upcoming revolution in Bulgaria, /https://www.academia.edu/5237669/
  5. Ivan Daraktchiev, Open letter to Richard Rahn, https://www.academia.edu/4439526/
  6. Ivan D., Bulgaria, terra europeansis incognita, ISBN 978-954-91584-3-4
  7. Ivan Daraktchiev, Nomenklaturocracy or what exactly was Orwell right about, https://www.academia.edu/4439386/
  8. Ivan Daraktchiev, The Revolution within Democracy, https://www.academia.edu/5804006/
  9. Jon Rappoport, Who really runs things in America?, www.nomorefakenews.com
  10. Eric Zuesse, http://www.strategic-culture.org/news/2016/09/21/red-light-warning-on-now-about-hillary-clinton.html
  11. Pepe Escobar, https://www.sott.net/article/328895-Hillary-and-Trump-Les-Deplorables
  12. Ron Paul, END the FED, ISBN 0446549193
  13. Paul Craig Roberts, Washington’s Arrogance Will Destroy Its Empire, www.paulcraigroberts.org
  14. Tony Cartalucci, Brookings’ “Which Path to Persia?”, http://landdestroyer.blogspot.com/2011/02/brookings-which‐path‐to-persia.html
  15. Ivan Daraktchiev, USA’s semi-hot war for control of Russia’s natural resources: the Syrian episode, https:// www.academia.
    edu/20045616/
  16. Ivan Daraktchiev, A ghost wanders through Europe… the ghost of WWIII, https://www.academia.edu/27278606/
  17. Gustav Weigand, Ethnographie von Makedonien, 1924, Leipzig: Friedrich Brandstetter
  18. Ivan Daraktchiev, The basics of Nomenklaturocracy thesis: 1) Exposing modern day Nomenklatura and revealing what kind of reality shall Nomenklaturchiks’ empty promises bring, https://www.academia.edu/34736374/
  19. Thilo Sarazin, Deutschland schaff t sich ab: Wie wir unser Land aufs Spiel setzen. Deutsche Verlags-Anstalt, 2010, ISBN 978-3-421-
    04430-3
  20. R. Rahn, The success of Eastern Europe, The Brussels Journal, 2012.09.06, http://www.brusselsjournal.com/node/4979
  21. Kumqwat Consult for the Open Society European Policy Institute: Reliable allies in the European Parliament (2014 – 2019)
  22. Емилия-Боряна Славкова, Ето защо гражданското общество не е единно, “Ави-Тохол”, кн. №35, 2015, стр. 103, ISSN 1312-2185
  23. Иван Даракчиев, Проектът БЪЛГАРИЯ, https://www.academia.edu/7618093/