ДЕН НА УНИЖЕНИТЕ БУДИТЕЛИ

Д-р Георги Чалдъков

Денят на народните будители – първи ноември – е честван за първи път в Пловдив през 1909 г. От 1922 до 1945 г. е национален празник –  възстановен е от „Мати Болгария” на д-р Петър Константинов през 1990 г.  „Подир делото на светите братя Кирил и Методий и техните ученици се роди „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. Водени от жажда за познание, както и героични поклонници на родната свобода, почват да се редят силни по дух наши просветители – Софроний, Патриарх Евтимий, Петър Берон, Марин Дринов и много други“ (в-к „Стремление“, бр. 15, 1922 г.).

 Ubi sunt qui ante nos fuerunt? (Къде са тези, които бяха преди нас?)

Заспали, някой трябва да ни събужда или някой трябва да ни държи будни, за да не заспиваме? Будители, будни, пробуждащи се, заспали? Въпроси не само за българската душевност и култура, но и за признателността и уважението ни към будителите – учители, поети, писатели, учени, художници, артисти… В родната къща, детската градина, училището, университета човек се учи навсякъде от тях – възхитителна щафета на любознанието.

Колкото и да си любознателен, пак ти е нужен Будителя, който да насочи таланта ти по пътя на позитивната евристика. Такава дидактика изгражда индивидуалното и колективно знание – критичната маса от знаещи хора, спо-собни да избират интелигентни и достойни политици, които да работят за здравеопазването, образованието, науката, христианските ценности, икономиката, за по-висок стандарт и качество на живот. А не за дол-ни пар-тийни интереси.

Защо тогава позволяваме да бъдат унижавани и мъртвите, и живите будители? И през изминалите 28 години българският социокултурен и политически пейзаж да стане грозен и много тревожен? Защо са създадени идеални условия за разцвет на посредствеността, алчността и агресията?  Защо кмета на София не показа срутващата се къща на Яворов на брюкселския г-н Дол? Не разбират ли политиците и избирателите на политиците, че ако не се будим сами, не може да ни събуди нито Брюксел, нито Вашингтон, нито Москва, нито Пекин. (А сега Б.Б. кани емирски и египетски образователни емисари в България.)

Безгрижието в София е метастазирало в Самоков – къщата на Димчо Дебелянов е развалина. В Банско за къщата на Никола Вапцаров спорят роднини и общински чиновници. Все още не е музей родната къща на примата Гена Димитрова в село Беглеж, Плевенско. В центъра на Бургас писателската канцелария на Христо Фотев, където се събираха наистина елитни личности от България и света, стана казино, след това – бирария. В Бургас още спорят за паметника на бащата на Бургас – суперфилантропът Александър Георгиев-Коджакафалията.

Докато стават тези безгрижия много от живите будители са вече отшелници, избягали от суетата на големите градове: Борис Христов, Юрий Ангелов, Стефан Цанев, Йоско Сърчаджиев, Тома Томов, Димитри Иванов, д-р Коста Костов, Милко Божков, Стоян Цанев, Добри Добрев, Драга Дюлгерова, Иван Иванов, Михаил Мутафов. Други – емигрираха от обидните условия в България. Съдба на големите в малка, по-точно неуредена страна. Да успееш да направиш нещо в България, изразходваш много повече интелектуална и емоциална енергия, отколкото колегите ти в уредените страни. Там получаваш признание, тук – инсулт, инфаркт или депресия.

И неусетно настъпва поредният Ден на (унижените) будители. И императивът на въпроса:

Къде са будителите, които бяха преди нас и тези, които са сред нас?